Като малки късахме крилете на мухите да видим дали ще летят - 3 крила, 2 крила... левите, после десните...
Не летяха.

Колежката ми почина. Майка й ни е чистачка на офиса. Гледам я....на 70, детето и умря, а тя продължава да идва и чисти...Защо? Животът продължава, но какъв е смисъла, докога, защо? просто трябва да го живеем? Или има нещо друго, което изобщо не опира в смисъл и цел, егоизъм краен някакъв, инстинкт животински да дишаме...

Копая дупка.
Забивам лопата с ярост.
Сапът усилено скърца
на ръба на счупването.
Отново
забивам лопатата с ярост.
Ръцете омаляват
и пот щипе в очите.
Отново.
Забивам лопатата с ярост -
копая дупка да скрия обидата.
От себе си.

Потокът на мислите

Страхуваш ли се ???
Мен ме е страх, от всичко онова, което съм способна да ти причиня! От всичко онова, което ще ти причиня рано или късно и то именно защото те обичам, с най-налудничавата любов на света.
Не се побирах в кожата си, исках да се разцепи и това зло да се излее от мен, изтичайки на бавни мъчителни потоци, пред очите ти.
Искам да виждам как душата ти се бори с моите действия! Да виждам как няма на къде и бавно да се насилваш на още една стъпка издръжливост.
Пробвам те, до къде можеш ?! Давам ти почивка, за да свикнеш и след което отново те насилвам.
Искам те,
всяка
фибра на съществото ти! Това е единствения начин да ми го дадеш. Може би за това искам да ме измъчваш физически, за да ти дам себе си, да ти покажа колко си състава на всеки атом изграждаш цялото ми.
Едва ли можеш да си представиш сцените на насилие, в които аз отдавам живеенето си, съществуването си…
Садомазохистична е любовта, онази истинската, с теб го разбрах!
Понякога трудно различавам вълните на садизъм и мазохизъм рукнали към теб. Готова съм да те залея, с всичко това със страшна сила и всичко това - само защото те обичам.



Странно е как тази дума „обичам те” не носи нищо, тя е на огромно разстояние от това което в необясним кръговрат тече във вените ми, прогизнало в мозъка ми, отделило се в лимфите, създало дъха ми, наситило аромата на тялото ми... до скъсване...


Животински те желая, във всяка форма и начин.
Имам неистова нужда от теб, за да съм аз - истинската! „Измъчвам” те! желая да направиш същото с мен, да загърбиш всички свои човешки лица и да видя дъното, онова дъно което ме привлича от мига в който те познавам, онова което самият ти не познаваш.
Не те питам искаш ли, няма да се моля ако кажеш, че си до тук…
Имаш ли сили за още ???

Сълза

http://vbox7.com/play:0bc9c4cb

За първият път, в който чух тази песен и за всеки следващ...

http://vbox7.com/play:4d45baf8

Тази музика ме кара да настръхвам. Всеки път. Вероятно защото ме връща в миналото, когато идеалите бяха идоли, а мечтите - възможни. Китарите бяха нещо повече от начин за купон - бяха модерни, привличаха момичетата. Но не само. Преживявахме заедно мигове и думи, но всъщност преживявахме заедно вяра - в другия, в бъдещето, във важните неща, в добрия изход. Всъщност не знам другите как са се чувствали, не зная и антонима на "самота", но в тези моменти се чувствах споделен.

Не е носталгия. Ако още изпитваш нещо, значи не е част от миналото.

Спасителят на прага. Асен Масларски *

Kой е звънял във къщи тази вечер?
И кой е вървял към мене отдалече?
Стъпки в снега има пред моя праг
Сигурно бил е някой чист и искрен.
Може би тук е търсил своя пристан
Нужен съм бил някому в този час
Да, нужни сме един на друг,
Щом сме във беда.
Как търсим всеки топъл звук в тая тишина
И нечия ръка,
Спасява ни със свойта власт –
с мир и топлина
от самотата
И сега стоя и гледам вратата.
Чакам те, ела!
Който и да си.
Влизай! Не звъни!
Аз отдавна те чакам.
Трябва някой и мен да спаси.
Вчера ти си бил тъжен човеко.
Днес съм аз така.
Хайде, ела!
Разминаване - пак ли далечни
ще останем със тебе сега
във самотата.

Трябва ми някой,
някой във този час!


*Хубавите неща обикновено са прости. Думите, които ни докосват - също. Тези са изпяти от Асен Масларски, не зная кой - дали той, Валери Станков или някой друг, е авторът им.

**Най-накрая някой добър човек намери и качи това http://vbox7.com/play:f3bab849

Размисъл. Михаил Белчев

Ако бръкна в контакта,
дали костите ми ще светят
и ще съм нощна лампа
за този, комуто преча?

Или да яхна метлата,
с която мета тревога,
и да кръжа над комплексите,
без да преча на Бога.
Да ме разкъсват посоките
в края на всяка улица
и да възкръсна в прозореца
на една тиха лудница.
Или да търся истини
между жени и навици
и да завършват вечери
с няколко стари навлеци.
Само не искам никога
да затрепетя с времето,
с двата стъклени паяка,
подпрели лицето ми.

Тирада. Иван Динков

Все тая спалня подредена,
все тая кухня замърсена,
все тия мебели за сядане,
все тия прибори за ядене -
все тоя страшно скучен свят,
все тоя ад, все тоя ад.
А огледалото се смее!
А календарът остарява!
Насън се питам: "Как живееш?"
И отговарям: "Криво-ляво."
Насън се хуля: "Женско семе!
Хлопни вратата и избягай!
Ако се плашиш нощно време,
грабни в ръката си тояга."
Но съмне ли се, пак оставам,
тъй както винаги наяве

...........................

На мога повече! Не искам!
Омръзна ми да се разисквам!
Омръзна ми да слушам думички -
такива малки като гумички:
че еди-кой си се завръща,
че еди-кой си купил къша,
че стихове секат поетите,
тъй както се секат монетите!...
Аз искам тоя свят да видя
без облаци от керемиди:
да го изстрадам в пълна мяра,
та утре да му имам вяра -
та в стиховете ми презирани
да няма нищо за умиране.

...................................

благодарност. корозия за абсолютната стойност на нещата.