Най-дългото убийство. Илиян Димитров

Най-дългото убийство,
когато те убивам в себе си,
когато те изтръгвам от душата си,
когато лутам се във лабиринтите,
където в мен се издигаше ти;
сред разрушени стени,
стърчащи зъбери,
и скелети на нявгашни усмивки
аз крача безумен.
Боли, толкова много боли...
Не зная къде съм,
не зная пак кой съм
и пак съм изгубен!..
Но сега е по-трудно,
невъзможно по-трудно,
защото веднъж се бях открил
защото веднъж ТЕ бях открил,
защото бях повярвал, че ти
си Тя!...
Колко по горчива е самотата сега,
когато те изгубих,
когато отново се изгубих.
Ще мога ли да те убия?
Ще мога ли да те намразя?
Болката си смачквам във куршуми
и стрелям във очите ти,
Разкъсвам те! Отричам те!...
...боли ли те?
Чувстваш ли раните в мечтите ми,
които сам дълбая в себе си?
Стиснал зъби пак забивам нокти
жадувам болката, събирам я в сърцето си,
само тя ще ме спаси от спомена
за аромата на косите ти,
раменете ти,
ръцете ти,
лицето ти,
очите ти,
самата ти...
Убивам те!...
Убивам себе си...
И всичко е толкова безсмислено..
Не мога да те намразя,
не мога да те забравя,
не мога да те изтрия...
не мога да те убия!
Не мога....
Най-дългото убийство -когато се убивам в себе си.

"...не знам как да обясня. Каквото и да обяснявам, няма да е онова, което искам да кажа. Може би е по-уместно да мълча.
Осакатен съм вече. Примирението преобладава над всички чувства. Дори над любовта, дори над гордостта, породена от самотата. Няма ли да е нескромно, питам се, въобще да се опитвам да обяснявам? Как би погледнала Л. на това?......"

Виктор Пасков, "Конкретни чувства"

Като наритано куче съм
Жалък, от страх дори не скимтя.
С подвита опашка по края
търся дупка.

На пътя. Джулиан Ван Лун

Новото начало. От утре, от понеделник, от този миг... Няма такова нещо. Миналото рано или късно ни застига и си плащаме за всичко. Белезите не увяхват. И нашите, и в другите. И няма никакво значение дали съжаляваме, ако не сме мислили навреме.

"В живота можеш да вярваш само на себе си и то не винаги"

Късметче "Lavazza"

Сигурно е вярно...което не е достатъчно основание да го приема

Не ме питай как съм -

ще оставиш отговора на масата

като празна кутия,

думите гаснат преди да те стигнат.

Излишен.

Не ме питай как съм....

Забърсвам последния прах от мечтите

и бъдещето свети червено.

Съм. Празен.

Съскам и пуша, мътилка залива душата

и дави неуместните чувства.

Безпризорни.

Не ме питай как съм

за да не лъжа колко съм добре

Уморих се да вярвам и сега само боли.

Не ме питай как съм,

просто ме прегърни.

Непознатата музика е като случайно открито съкровище – изненадва те, а после неумолимо те завладява. Слушаш отново и отново, по всяко време, във всяко настроение и тя винаги е уместна. С всеки следващ път думите случват все по-добре местата си, съществото ти свири все по-точно тоновете, владее паузите и избухванията, слива се с ритъма....Докато станат нещо естествено, като част от теб. Част, която сякаш винаги я е имало и изобщо не си задаваш въпроса как си живял толкова време заблуден, без нея. Щастие. Свръхестествено при това – като огледалното отражение на нематериален образ. И си категоричен, че ето това е най-доброто, винаги ще го харесваш и винаги ще те докосва.

А после, от времето, от промяната в „слуха” или от нова музика, усетно или неусетно, постепенно или рязко, вече не е същата. Да я отречеш - ще се отречеш от себе си, но не опива както преди, няма го усещането за достатъчност. Остава като сантиментална и съкровена страница, която все по-рядко отгръщаш.

като с хората.......

Ръбесто

24

Денят облича добро възпитание,

добавя усмивка, изискан каприз,

наметва увереност и тръгва

- по лъскави релси, в изгубено време

с белезници от думи и неясно очакване

след неуверени цели, нерадващ успех.

Нагазил в претенции и плоско внимание,

с компромис купува уклончиво бъдеще,

и скришом, с цинизъм - горчивото ресто,

краде малки радости.

Дали със надежда или често от навик

спира за кратко - кафе, телефон, сменя грима.

Но сам си дотяга да рови и мисли -

зад стъкло е звука, обречен e допирът –

нежелани щети на сбъркан момент,

усилие струва да пази любимите

и времето с тях няма покой.

А нощем връхлитат озъбени кучета,

глутница мисли, грешки, провали

лочат душата и лакомо мляскат.

И тя се извива в тяло без въздух,

бяга от себе си в нервните стъпки

на износени отговори и избори.

Но къде е брега и коя е посоката?

Без смисъл в безумния бяг.

Умора изтръпва по кожата. Ад.

"Малко и често прави много"

Късметче "Lavazza"

Любов?

Като в рекламата на щастие -

отклонение с илюзията за смисъл

и в края се размазваш в собственото „аз”?

Но кожата не е толкова услужлива

за да се пръсне и да се свърши...

Двойна дълга за мен, моля.

"Циникът е човек, който знае цената на всичко, но не и стойността на нещо"

Късметче "Lavazza"

съвършено...

Mea culpa. Една любовна история. Ане Холт

Меа culpa. Има думи, които звучат добре. Като ги повтаряш на глас постепенно значението им отстъпва място на звука. И в един момента сякаш не можеш да го възприемеш, думата звучи като непозната. Но хубава. Mea culpa е такава.

Взех книгата заради анотацията. Любовната връзка между две жени. Не знам дали очаквах някаква лесбийска история, вероятно, но по-скоро ме привлече предположението за конфликт, неразбирането, вътрешните дилеми и различното.

Има много любов. Безусловна любов. От онази, в която от теб остава само желанието за другия. Обсебващо. Без условностите – на възраст, статус, пол. Без условностите на толерантността, разбирането към партньора, на личното ти достойство и егоизма. Защото желанието само по себе си е егоизъм. Смисълът на животa ти се концентрира в другия, жив си само чрез неговото внимание, в останалото време вегетираш и чакаш. Явно наистина винаги единия обича повече. И страда от това. Желаният мазохизъм на любовта.

Винаги съм си мислел, че онеправданият в един триъгълник е втория. С вината да бъде повод, с ограничението да се съобразява и изобщо с позицията да попълва празните полета, дори с необходимостта да поеме и вината на другия. Да има своите мечти и правото да иска повече от живота си, а да живее с възможното, с даденото.

Има много „родителско”. И като присъствие, и като отношение и мисъл за децата, и като терзание и разкъсване. Какво дължим на своите, как приемаме чуждите. Децата са най-важното. Но не са единственото. Животът не се изчерпва с тях, нито една личност е личност само като родител. Но изборът, когато те са от едната страна на везните, е предизвестен. И драмата не е в неизбежния момент, в който децата съдят родителите, драмата е в невъзможността да имаш и едното, и другото, в това, че изобщо се налага избор.

И нищо лесбийско. Любовта е безполова. Иронията в живота ни, непрекъснатото преследване на щастието и жертвите, които правим, за да получим малка част от него и тя като наркотик да ни пристрасти към ново търсене, са също безполови. „Шегите на съдбата”. Има безнадеждност в това да не може да имаш всичко желано.

Меа culpa. Моята вина е липсата на вина.

Алиенация. Филип Филипов

Имам нужда от 60 см. във всички посоки около мен, с център на

окръжността – главата ми, да няма никой. Грешка: не никой, а

никакви хора.

Сега чувствам, че някой е навлязъл в кръга ми. В тесния ми кръг.

Повръща ми се. Мирише на други човеци.

Правя изключения, естествено: метро, танци, секс, бой.

Изключенията подхождат на изключителни случаи.

Сега имам случаен натрапник. Не бил случаен: иска да общуваме.

Общуването ограбва главата ми. Общуването ме разорява.

Общуването ме товари с проблеми, които не са мои.

Правя се на глухоням: обяснявам с измислени жестове, че не

разбирам. В чужбина е по-лесно, там мога и да признеса на моя

език фразата „Не разбирам”. В повечето страни моят език е език

на глухонеми.

За по-виш ли се смятам? Не. Просто съм самодостатъчен. Имам си

моите приятели.

Спечелил съм си ги със спортна пот, с много алкохол, с кръв, със

сперма. С писане на писма, e-mail-и, разкази. Със споделяне. Те са

моят тесен кръг. Не ми трябват повече събеседници, познати,

приятели, любими, читатели. Приятелите ми. Те са се пръкнали

отникъде. Отникъде, откъдето съм и аз. Говорят езиците, които и аз

говоря.

Случвало се е да не говорят на нито един от тях. Но те разбират моя

език. Разбирам ги.

Натоварвам ги деликатно. Те ме натоварват с финес.

В случая натрапника е жена. Нищо, че имам нужда от жена –

Въздържам се от разговор.

Нарушаваш кръга. Говориш глупости. Имаш я. После се чудиш как

отново да си сам. Не, благодаря.

Тази е изобретателна: започна да ми изписва въпросите си на

бележки. Ще трябва да се правя на глухоням чужденец.

" Да ти разкажа ли"?

Този разказ всъщност е писан от двама. И втората част е първа. Благодаря ти за нея, moana. И за нея:-)

Не бях тук. Не бях само тук. Мяркаха се мигове от миналото, ти, желания и страхове, момичето и унеса ви, в обезумял опит да разбера какво и защо се случва, се лутах.... И не бях на себе си. Като в онези моменти, когато с направената крачка те обзема усещането за непоправимост, но в съзнанието все още догарят сигнали за съпротива и те спъват да вървиш. Вцепенен.

Защо азиатка? Стъпих си на врата да скрия страха си дали няма да останеш отвъд, далечна от мен...Желаех я. Нямаше тяло, но я желаех. И неистово имах нужда от нея, като краен дразнител и аз с него като страничен наблюдател следя реакциите на кожата си. Дали? Или просто беше любопитство докъде можеш да стигнеш? Какво от това ще ме докосне? Дали ще изляза сух или ще ме хвърли в бездна?...Мразех я, преди да я видя. С цялото същество на страха я мразех... Така и не разбрах откъде е тази лудост да бъркам в огъня.

Избра азиатка. За да подчертаеш разликата, сигурно....Нещо, което не мога да съм. Витрина, на която по всяко време можеш да спунеш щорите и да остана отвън. С пластмасовите усмивки на манекените.

Раздвижи се и...А може би наистина всичко е заради фантазията и необуздаемия нагон на желанията....Изискващ, непоколебим и безкомпромисен. Като магнит, който допуска да избереш обиколен път, но неизменно те прилепва за себе си.

Случваше се. С теб и мен. Сега. Изтрит от възбуда съм алчен за всеки щрих, за всеки звук и аромат. Нищо няма значение, само този миг. Да го взема. Дори хаоса, който ще последва преди да смеля случилото се, е беззначително несъществен. Желая те. Във всяка форма, дъх и движение, което може да излезе от теб.

Исках да съм ти. Да виждам с очите ти всеки елементи от действителността, от момичето и покорството й, от себе си и присъствието си, от нас... Желанията ми изригваха внезапно и сякаш сами търсеха телепатичен път да те достигнат.....Все едно се разбиваха на пръски във вълнолом, когато ме изненадваше, после трансформирани от видяното се събираха и като вълна се отдръпваха назад и ме помитаха. А после....като малка победа, ликуване и наслада беше всяко съвпадение на мисъл и реалност...оргазъм.

Всичко се завъртя....телата, капчиците възбуда по тях, погледите – слепи и виждащи, крайните точки на възможното...изискването преливаше в действие, страстта влизаше в допир, детайли раждаха емоции за да се излеят в ново желание...

В един миг.... го видях. Сито отся формите и остави само емоцията. Изчисти я от условност, история и контекст и ми поднесе съвършеност. Сякаш безкрайно дълго някакъв непонятен механизъм е ползвал части на заем, и едва сега, с истинските, работи тихо, без накъсване, смущения и съмнения.....вечно.....

Съвършено..... Без мен..... Излишен. Прозрението се стовари неумолимо, отнемайки всяка сила за реакция. Мъртъв.....Навън, да се махна, да избягам, да изтрия това от съзнанието си и отново да имам място и смисъл....

Щракването на бравата е като амоняк...В главата ми, смазана от ударите на фантазии, сбъднати желания и страхове.....Знаеш ли, че яростта наистина е червена?.....една обладаваща маса от тъмни петна, които се уморяват да тлеят....или може би зреят....и избиват в ярки потоци...цвета сам диша, трепти и се разлива, сякаш има свое съзнание, лава, която като в анимационен филм се надига, покрива всяка частица....

Чуках те....за всичката болка, за всички страхове. Прониквах те, като наказание за собствените си демони, с цялата злоба и яд, на които съм способен. Обладавах те – като признание за всичко, което си. Впивах се в теб и желанието да съм. Да усетиш цялото обожание към докосването ти. Превземах те в неумолим копнеж да те овладея и този път да не се повтори. Обладавах те .....говорех ли?....не помня.....Исках да се разлея и да покрия едновременно....цялата...теб....

Разкажи ми

Да ти разкажа ли?!...

Бих се усмихнала, навела леко глава .. бих те гледала право в очите и бих ти разказала...

Как стигнахме?!...

Не помня...

защо лежах на ниското легло с красива азиатка

Отново не помня...

знаеш ли?!

не харесвам азиатки, но тази е прекрасна.. нежна..почти като полъх...трагична... от това че трябва да бъде уреда/пособието в твойте и мойте ръце/фантазии..

Накланям глава и погледа ми става по-настойчив, започвам да усещам разликата в изражението ти... дъхът ти..

И тогава седеше така и гледаше без да премигнеш! С ръка подпряла брада ти, с уж самодоволен поглед, но зная че в този момент това не е самодоволство. Този поглед, може би така го разбират по голямата част от хората, с които се срещаш, но не,

не е.. той е като моя самодоволен поглед в момента...

Искаш ли?...сигурна съм че искаш да знаеш

В този момент, в които ръцете на дребното, крехко азиатско момиче докосва моето тяло, в момента в който, ако не е разликата в цвета на кожата трудно би различил кое тяло на кого е... иска ли ти се ?.... да бръкнеш в мозъка ми! В насладата, в усещанията... искаш ли да минеш с мен всяка част от секундата, да усетиш омаята, сменяща се на моменти с трескава мозъчна дейност какво ли предизвиквам в теб, тръпките по тялото ми... порите.. готови да поемат всеки атом на страстта, търсещи необуздано, внимаващи да не изпуснат, алчни за всичко.

Изглеждат хищни, като лилит!

И аз искам същото, да вляза в твоята кожа в момента и да не изпусна всяка мисъл, всяка тръпка, даже онези които не си склонен да забележиш от моментната си възбуда..

Телата...виещи, стенещи...

едното Нейното... : даващо - безрезервно, правещо го още по-трагично от това че е платено... платено, но даващо

а другото Моето...: хищно...получаващо... изпитващо твоите и моите емоции... бурите и насладата... цинизма и романтиката..

борбата и безсилието...

транс... безвремие..

Ти!..

Гледаш..

Аз!..

отварям очи в кратките моменти, в които успявам да го направя за да те наблюдавам...

водовъртеж на състояния, емоции, желания...

и тя..

просто уреда на нашия експеримент..

нежност..жестокост...страст...бури...красота...алчност..

Стана... не съм те усетила и бих ли могла, когато удоволствието заливаше тялото ми на тласъци, приличащи на кървава вълна!

Виждал ли си? .. вълна в червено.. смайващо е!...огромна! и като на забавен кадър се носи към теб...тъмна е! и не можеш да определиш цвета...приближава се...почти усещаш вятъра, който предизвиква с мощта си...там където има пяна започваш да

забелязваш розавия оттенък...след няколко мига розавото става червено...следва дълбоко, тъмно червено...носи се и те поглъща!

Водовъртежа й е неописуем...безвремието й жадувано...бленувано..

В тези моменти се вия...в точно тези мигове съм най-тежкото летящо тяло...всяка фибра от мен стене, копнее, гъвкавостта на костите ми е безгранична, коленете ми се събират и нещо ме поглъща..

В този миг ме хвана... обърна ме по корем...бях пластелин и можеше да правиш с мен каквото решиш...

Беше ми бесен...удоволствието, което изпитвах от тялото на тази жена не ти понесе...

Но ме обожаваше ...не харесвах азиатки , не исках да ти показвам това, а го направих.. заради теб!

Чукаше ме...животински, но беше и по - нежен от всякога...

Хапеше ме и шепота в ухото ми беше ту вулгарен, ту прекрасен...

Усещах всяко сменящо се настроение в теб...страст, агресия, любов, омраза..с всеки пореден тласък се сменяха...

Разказах ти!...и тогава ме гледаше така и аз потъвах в очите ти

Експериментът приключи...

Клара и сянката. Хосе Карлос Сомоса

Хипердраматично изкуство. Бях малко разочарован от заключителните думи – че е измислица на автора. Харесва ми идеята за живите тела като платна, статуи, мебели....Има нещо крайно еротично, перверзно и възбуждащо – и физически, и психически. Идеята да направиш от тялото си инструмент, да изключиш мисленето и да бъдеш само тяло....И от другата страна – идеята да видиш една личност като материал, който моделираш според собствените си желания....Това е бдсм. Това е крайното доминиране и крайното подчинение.

Провокиран от снимки, често пъти съм фантазирал за живи мебели. Да видиш, още повече – да поставиш някого в положение да служи за маса, свещник, лампа, стол....Изопнатите мускули, видимите усилия по лицето, белезите на вътрешната борба.... Имам чувството, че самата гледка ще насити атмосферата с еротизъм. Насилие, перверзия? – да, но и преминаване оттатък границата на обичайното сексуално присъствие, освобождаване от стереотип на поведение, изхвърляне на всичкия „багаж” от себе си за да възприемеш ново усещане. Любопитен съм дали бих могъл да изтрия личното си отношение към някой и да го „водя” по този начин към предела на възможностите му....А и как всъщност някой би възприел такава роля, какво ще види отвъд – ще има ли срам, унижение, възбуда...

Понякога си мисля, че точно това е нещото, което харесвам в бдсм – стремежът на подчинения да се отдаде и на доминиращия – да взима максимума. Какво ще предизвика в мен посланието в нечие желание (или съгласие) да коленичи до мен като маса, на която да сложа пепелника и чашата си? Колко дълго ще издържи неподвижна? А ако я галя по слизащата между полукълбата линия? Или ми предложи щръкнало право нагоре дупе за да забода в него запалена свещ, от която да си паля цигарата? Дали ще я унизи да си кача краката върху „плота” или с вързана към кръста табла да бъде подвижен бар, който да обслужва гостите? Какви трябва да са взаимоотношенията, какъв път трябва да се извърви, как трябва да се настроят личностите в момента за да го поискаш и да го дадеш?

Наскоро, покрай едната от игрите в „Сървайвър”, си спомних как като деца си засичахме колко издържаме с протегната ръка нагоре. Как в началото ти се струва елементарно и безобидно, но всяка секунда налива болка и те принуждава да полагаш усилия и воля за да не си свалиш ръката. Вероятно заради това, че насочваш мислите си към действието, беше толкова трудно. Какъв е всъщност начина, по който трябва да се настроиш, за да стоиш с часове неподвижен? Възможно ли е изобщо? Абстрахираш се от действието и болката, притъпяваш усещанията като ги отместваш встрани и си налагаш да мислиш за други неща, по подобие на задържането на мъжкия оргазъм? Или влизаш във болката, не й се съпротивляваш и я оставяш да те обладае и ти самия ставаш болка? Не знам, някой мазохист вероятно може би може да каже. По-вероятно ми се струва второто. Има такава техника в актьорското майсторство – „да изиграеш материя” – със самовнушение, концентрация и нещо подобно на изпадане в транс се опитваш да влезеш в нечовешко състояние – желязо, вода, мед и т.н. Като я овладееш, после помага бързо да влизаш в ролята и присъщите й емоции. Може би за да си картина, статуя или стол просто трябва да се почувстваш такъв. Не да си налагаш с воля да търпиш болката и неудобството, а да измениш същността си. Не да играеш, а да си.

Имприматура – кожна, мускулна, вътрешна, мисловна. Подготовката на едно живо „платно” според фантазията на един писател. Дали? Проверка сетивността на кожата – как реагира на студ, топлина, допир, удар; проверка гъвкавостта и издръжливостта на тялото – какво му е възможно, в какво може да се развие; историята на личността – как е стигнала до сегашното си състояние, в следствие на какви събития се е развила в това, което представлява в момента; начина на мислене – ценностната система, принципите и стойностите – всичко онова, което като координатна система на карта определя местоположението на съзнанието....и действията; Не прилича ли твърде много на един идеален (може би съществуващ, а може би не) модел за опознаване на подчинен партньор? Знание, което да даде възможност да пишеш върху него, да го развиваш според собствената му визия, да го водиш към по-добро за него самия, без риск да счупиш нещо в него. Или необходимата информация за да го манипулираш и превърнеш в средство, което да използваш за себе си. Дали наистина един човек може да бъде материал за друг човек, който да бъде обработван, моделиран, оформян....? Не правим ли това с децата си, наричайки го възпитание? Но да не тръгвам в тази посока, твърде цинична е, а и бдсм и децата винаги съм се стремял да останат без пресечна точка.

Мисля си, че да се поставиш доброволно в нечии ръце в този смисъл или трябва да имаш безкрайно доверие и преклонение пред способностите и личността му, или самия ти да си крайно несъстоятелен да вземаш собствените си решения и да вървиш собствения си път. Или може би това е някаква форма на любов и отдаване? Не зная...Във всеки случай само в този контекст си представям една връзка, изградена изцяло на доминиране и подчинение. 24/7. Любопитно би било, но и изцеждащо, крайност, която не желая.

Вероятно подобен паралел между бдсм и несъществуващото хипердраматично изкуство е невъзможен и нереален. Все едно да сравняваш нещо неустановено с нещо измислено. Но нали мислите, емоциите и желанията ги има? Всичко друго е просто форма на проявление, изразно средство...Не, това не е за кокошката и яйцето (този е решен – кокошката може да долети, яйцето – не;-) , нито е отговор на въпроса, кое е по-важно – човека или изкуството, той е по-надолу. По-скоро е вметка – кое и как определя възприятието ни за собствените и/или чуждите мисли и желания? Като границата между еротиката и порнографията, явно и тук (в бдсм, но и във всяка друга противоречива за обществото идея) е въпрос не само на лична гледна точка, но и на някаква „обществена” необходимост от формулировка, която да придава приемлив вид и да узаконява донякъде незаконните помисли. Да вържеш и обладаеш жена е престъпление. Да бъдеш с жена в контекста на една сексуална игра е еротично въображение. Едни и същи помисли, две коренно различни форми на реализирането им.

Може ли изкуството да си позволи всичко? – да, нали затова е изкуство, формата, в която всичко е позволено. А не би трябвало. Има граница, отвъд която губи човешкото и ничия гениалност, значимост или идея не може да ме убеди в нуждата от преминаването й. И в бдсм.

Не разбирам от изкуство. Дори трудно бих дал определение що е без да ползвам тълковен речник. Вероятно затова съм по-близо до „Човекът, разбира се”. Като творец на изкуството. Като съдържание във формата му. Струва ми се, че не може да има по-важно от човека и човешкия живот (ако спасиш живот, спасяваш целия свят). И все пак хората се нуждаят от него, живеят с и за него, умират заради него. Очевидна е връзката, и всеки въпрос „или-или” е в някаква степен неуместен.

Понечих да сложа заглавие и това ме подсети да не пропусна основния въпрос – коя е Клара? Коя е Сянката? Клара е всеки от нас а сенки носим безброй в себе си. И вярвам, че това са не само сенките на страховете, раните и лудостите, но и на всичко онова, което ни прави хора – трудно описуемо, трудно уловимо, трудно обяснимо, но за щастие - “Shadow on the wall” – неизбежно и незагубващо се. С тегло от 21 грама.