Непознатата музика е като случайно открито съкровище – изненадва те, а после неумолимо те завладява. Слушаш отново и отново, по всяко време, във всяко настроение и тя винаги е уместна. С всеки следващ път думите случват все по-добре местата си, съществото ти свири все по-точно тоновете, владее паузите и избухванията, слива се с ритъма....Докато станат нещо естествено, като част от теб. Част, която сякаш винаги я е имало и изобщо не си задаваш въпроса как си живял толкова време заблуден, без нея. Щастие. Свръхестествено при това – като огледалното отражение на нематериален образ. И си категоричен, че ето това е най-доброто, винаги ще го харесваш и винаги ще те докосва.

А после, от времето, от промяната в „слуха” или от нова музика, усетно или неусетно, постепенно или рязко, вече не е същата. Да я отречеш - ще се отречеш от себе си, но не опива както преди, няма го усещането за достатъчност. Остава като сантиментална и съкровена страница, която все по-рядко отгръщаш.

като с хората.......