Хипердраматично изкуство. Бях малко разочарован от заключителните думи – че е измислица на автора. Харесва ми идеята за живите тела като платна, статуи, мебели....Има нещо крайно еротично, перверзно и възбуждащо – и физически, и психически. Идеята да направиш от тялото си инструмент, да изключиш мисленето и да бъдеш само тяло....И от другата страна – идеята да видиш една личност като материал, който моделираш според собствените си желания....Това е бдсм. Това е крайното доминиране и крайното подчинение.
Провокиран от снимки, често пъти съм фантазирал за живи мебели. Да видиш, още повече – да поставиш някого в положение да служи за маса, свещник, лампа, стол....Изопнатите мускули, видимите усилия по лицето, белезите на вътрешната борба.... Имам чувството, че самата гледка ще насити атмосферата с еротизъм. Насилие, перверзия? – да, но и преминаване оттатък границата на обичайното сексуално присъствие, освобождаване от стереотип на поведение, изхвърляне на всичкия „багаж” от себе си за да възприемеш ново усещане. Любопитен съм дали бих могъл да изтрия личното си отношение към някой и да го „водя” по този начин към предела на възможностите му....А и как всъщност някой би възприел такава роля, какво ще види отвъд – ще има ли срам, унижение, възбуда...
Понякога си мисля, че точно това е нещото, което харесвам в бдсм – стремежът на подчинения да се отдаде и на доминиращия – да взима максимума. Какво ще предизвика в мен посланието в нечие желание (или съгласие) да коленичи до мен като маса, на която да сложа пепелника и чашата си? Колко дълго ще издържи неподвижна? А ако я галя по слизащата между полукълбата линия? Или ми предложи щръкнало право нагоре дупе за да забода в него запалена свещ, от която да си паля цигарата? Дали ще я унизи да си кача краката върху „плота” или с вързана към кръста табла да бъде подвижен бар, който да обслужва гостите? Какви трябва да са взаимоотношенията, какъв път трябва да се извърви, как трябва да се настроят личностите в момента за да го поискаш и да го дадеш?
Наскоро, покрай едната от игрите в „Сървайвър”, си спомних как като деца си засичахме колко издържаме с протегната ръка нагоре. Как в началото ти се струва елементарно и безобидно, но всяка секунда налива болка и те принуждава да полагаш усилия и воля за да не си свалиш ръката. Вероятно заради това, че насочваш мислите си към действието, беше толкова трудно. Какъв е всъщност начина, по който трябва да се настроиш, за да стоиш с часове неподвижен? Възможно ли е изобщо? Абстрахираш се от действието и болката, притъпяваш усещанията като ги отместваш встрани и си налагаш да мислиш за други неща, по подобие на задържането на мъжкия оргазъм? Или влизаш във болката, не й се съпротивляваш и я оставяш да те обладае и ти самия ставаш болка? Не знам, някой мазохист вероятно може би може да каже. По-вероятно ми се струва второто. Има такава техника в актьорското майсторство – „да изиграеш материя” – със самовнушение, концентрация и нещо подобно на изпадане в транс се опитваш да влезеш в нечовешко състояние – желязо, вода, мед и т.н. Като я овладееш, после помага бързо да влизаш в ролята и присъщите й емоции. Може би за да си картина, статуя или стол просто трябва да се почувстваш такъв. Не да си налагаш с воля да търпиш болката и неудобството, а да измениш същността си. Не да играеш, а да си.
Имприматура – кожна, мускулна, вътрешна, мисловна. Подготовката на едно живо „платно” според фантазията на един писател. Дали? Проверка сетивността на кожата – как реагира на студ, топлина, допир, удар; проверка гъвкавостта и издръжливостта на тялото – какво му е възможно, в какво може да се развие; историята на личността – как е стигнала до сегашното си състояние, в следствие на какви събития се е развила в това, което представлява в момента; начина на мислене – ценностната система, принципите и стойностите – всичко онова, което като координатна система на карта определя местоположението на съзнанието....и действията; Не прилича ли твърде много на един идеален (може би съществуващ, а може би не) модел за опознаване на подчинен партньор? Знание, което да даде възможност да пишеш върху него, да го развиваш според собствената му визия, да го водиш към по-добро за него самия, без риск да счупиш нещо в него. Или необходимата информация за да го манипулираш и превърнеш в средство, което да използваш за себе си. Дали наистина един човек може да бъде материал за друг човек, който да бъде обработван, моделиран, оформян....? Не правим ли това с децата си, наричайки го възпитание? Но да не тръгвам в тази посока, твърде цинична е, а и бдсм и децата винаги съм се стремял да останат без пресечна точка.
Мисля си, че да се поставиш доброволно в нечии ръце в този смисъл или трябва да имаш безкрайно доверие и преклонение пред способностите и личността му, или самия ти да си крайно несъстоятелен да вземаш собствените си решения и да вървиш собствения си път. Или може би това е някаква форма на любов и отдаване? Не зная...Във всеки случай само в този контекст си представям една връзка, изградена изцяло на доминиране и подчинение. 24/7. Любопитно би било, но и изцеждащо, крайност, която не желая.
Вероятно подобен паралел между бдсм и несъществуващото хипердраматично изкуство е невъзможен и нереален. Все едно да сравняваш нещо неустановено с нещо измислено. Но нали мислите, емоциите и желанията ги има? Всичко друго е просто форма на проявление, изразно средство...Не, това не е за кокошката и яйцето (този е решен – кокошката може да долети, яйцето – не;-) , нито е отговор на въпроса, кое е по-важно – човека или изкуството, той е по-надолу. По-скоро е вметка – кое и как определя възприятието ни за собствените и/или чуждите мисли и желания? Като границата между еротиката и порнографията, явно и тук (в бдсм, но и във всяка друга противоречива за обществото идея) е въпрос не само на лична гледна точка, но и на някаква „обществена” необходимост от формулировка, която да придава приемлив вид и да узаконява донякъде незаконните помисли. Да вържеш и обладаеш жена е престъпление. Да бъдеш с жена в контекста на една сексуална игра е еротично въображение. Едни и същи помисли, две коренно различни форми на реализирането им.
Може ли изкуството да си позволи всичко? – да, нали затова е изкуство, формата, в която всичко е позволено. А не би трябвало. Има граница, отвъд която губи човешкото и ничия гениалност, значимост или идея не може да ме убеди в нуждата от преминаването й. И в бдсм.
Не разбирам от изкуство. Дори трудно бих дал определение що е без да ползвам тълковен речник. Вероятно затова съм по-близо до „Човекът, разбира се”. Като творец на изкуството. Като съдържание във формата му. Струва ми се, че не може да има по-важно от човека и човешкия живот (ако спасиш живот, спасяваш целия свят). И все пак хората се нуждаят от него, живеят с и за него, умират заради него. Очевидна е връзката, и всеки въпрос „или-или” е в някаква степен неуместен.
Понечих да сложа заглавие и това ме подсети да не пропусна основния въпрос – коя е Клара? Коя е Сянката? Клара е всеки от нас а сенки носим безброй в себе си. И вярвам, че това са не само сенките на страховете, раните и лудостите, но и на всичко онова, което ни прави хора – трудно описуемо, трудно уловимо, трудно обяснимо, но за щастие - “Shadow on the wall” – неизбежно и незагубващо се. С тегло от 21 грама.
Няма коментари:
Публикуване на коментар