“…защото това е нещо лично,
а не влизане в образ…”
Ремикс на една история
(или вторият шанс да те прочетат лично/ст)
С теб и нея? Дойде ли времето да ни събереш… Да се събереш…. Да, искам. Винаги съм искал. След толкова време е по-трудно. Особено с нея. Ще го направя. Макар вече да не е за мен. Аз съм инструмент. Ще го направя. Защото го искаш. Трябва да се стегна, да не показвам….
Гледам ви. Сбъдната мъжка мечта. Две жени….особено ако не ги познаваш, ама ядец, точно на мен ли тоя късмет…
Поне всичко си дойде на мястото. Ти си с нея. В нощните разговори, в нетърпеливото очакване на пътуванията, в планираните ваканции, в смеха на Л-компанията, в неприкритите докосвания и целувки, в снимките, всеки ден и нощ, всеки уикенд, в "заедно", в основният свят. Вече и в секса. Не съм изненадан. Дори сякаш не съм разочарован, видях всичко с мислите си, дойдох да взема потвърждението. Ти. Твоят свят. Завършен и цял. Аз в него? Като присаден, като в “Открийте предметът, който не съответства на картината”.
Гледам ви. Симулирам, че ви гледам. Овладян, с достойнство. Мъж. Пуша. Една от друга. Знаеш, че ме боли, защо го поиска от мен? Ако ме обичаш, защо искаш да ме боли? Непрекъснато минавам отвъд и отвъд, и когато всеки път си кажа - повече от това не мога, не може, няма накъде, - измисляш нещо ново. Мъж? Ха-ха. Роб. Съзнаваш ли изобщо, че съм ти роб? Със сигурност, винаги готов. Ще помрънка, ще помрънка, пък ще спре. Дали точно това те озлобява да искаш повече и повече? Като изнасилването в оригинала на Козия рог – запалените факли контролират движението на тялото, свиват пространството… душа, тяло – все едно.
Ще ме има, докато решиш. “Това не е любов, ти си удобен”. Не ми пука, важното е да ме има за теб. Може би затова дойдох, от страх да не ти откажа и да решиш, че не ти трябвам повече. Трябва да ти откажа някога за нещо…. не смея, страхувам се от последствията. Или от липсата им. Обърках се, с теб винаги се обърквам, надговарям се с доводи и гледни точки, докато напипам нещо сигурно. Единственото сигурно. Как се чувствам няма никакво значение, ще стане както искаш. Не, не трябва да мисля така. Поиска го от мен, защото аз съм твоят мъж, защото само аз съм способен да ти го дам, защото го искаш с мен, единственият, който би го направил за теб, единственият, който може да бъде всеки за теб…Единственият?! Сякаш знам какви са другите, и ти с тях.
Гледам ви. Хубаво е…. Като ти стига, няма какво да правя тук….. ако съм мъж, ще стана и ще затворя вратата отвън. Няма да го направя. Явно съвсем съм го закъсал. Путка. Но нали го искаме и двамата, нали си щастлива, нали те правя щастлива, как може да съм излишен? Трябва да те питам. Този път трябва да те питам.
Но това после. Сега ще сложа в краката ти и между тях всичкото си обожание, като олтар на бог с недоказано съществуване и с доказана необходимост от вяра в него. А когато ти отключа вратата и преминеш през нея, с онзи помътнял поглед и прехапани пръсти, които ме правят смислен, времето ще спре.
Обличам се. Не бързам и не се бавя. Мислите слагат ръкавиците, но великодушно ме изчакват да затворя врата - времето до следващите тричаса им стига при липсата на рефер и бяла кърпа. Спокойствието на неизбежното.
Излишно е да те поглеждам, доволният ти поглед тръгва след мен. Ритуалът на изпращането – девет стъпки до вратата, обръщане, последният миг и последният шанс да кажа “обичам те”. Пръстите затискат целувката върху устните ми. Тръгвам.
Разкажи ми, искам да знам…вменяваме му споделеност, а може би е просто отчаян опит да се задържа за теб, въпреки всичко, измамно усещане за присъствие…или поддържаща доза болка? Все едно….
Няма коментари:
Публикуване на коментар